За Петя Дубарова
ПЕТЯ ДУБАРОВА (25.04.1962 – 04.12. 1979)
ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО
Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 година в град Бургас. Майка й е учителка по български език и литература, а баща й e химик, работи в завод за радиатори „Георги Димитров”.
Петя е още в детската градина, когато проявява своите поетически наклонности, които са поощрявани през целия живот от майката литератор. В училище Петя се утвърждава като изключително старателно, прилежно и умно дете. Почеркът й показва уравновесеност и дисциплинираност. (тук изображение)
Първите й поетически изяви датират от времето, когато Петя Дубарова е на 9 години. Публикува в детски периодични издания, а две години по-късно публикува и в училищното списание „Родна реч”, което за България през 60-те и 70-те години на 20 век е едно от най-сериозните младежки списания за даровити деца. Петя е само на 12 години, когато стиховете й се печатат и на страниците на литературни вестници и списания заедно с творби на утвърдени творци.
Когато Петя Дубарова навършва 14 години, кандидатства в английска езикова гимназия и е приета с пълен отличен от положените изпити. Именно в този период поетесата създава едни от най-ярките си творби.
Основни теми в нейната поезия, проза, писма и дневници са природата, морето, градът, училището, делничното и празничното битие, любовта и др. Творчеството й е жизнено, витално, „разказва” живота в неговата пълнота. Но все пак в основата на всички теми най-ярко прозира мотивът за потиснатия „аз” на твореца, тъй като човекът от времето на социализма няма свободата да изразява себе си, своята индивидуалност. Забраните на тоталитарния режим са свързани както с дисциплината в училище, така и с опита да се потисне творческата изява на младия човек, така че да той да стане полезен и ефективен най-вече за пропагандата на политическия режим.
Социализмът като политически строй прониква и в най-интимните сфери на човешкото съществуване, изисква от всеки индивид патетично съучастие във всевъзможни колективни практики и ритуали, чиято цел е да се възхвалява партията, вожда и др. подобни. Поетическите наклонности са поощрявани само когато обслужват идеологията на социализма, а творчеството на Петя Дубарова не е ангажирано с тази идеология, или по-скоро, ангажира се да я отрече чрез мотива за ограбената творческа индивидуалност. Образите на тайната, вината и смъртта са проекции на негативни преживявания на действителността и се срещат системно в цялостното творчество на Дубарова. Всъщност индивидуалността на твореца е изградена като естетически и етичен контрапункт на действителността. Самата действителност е представена с негативни метафори и символи, в които преобладава тъмната цветова символика, както и концепти като лъжата, смъртта, нощта, студа, ограбването, вината и др.
От периода на обучение в Английската езикова гимназия са и първите преводачески опити на младата поетеса. Песните на Пинк Флойд, Би Джийс, Бийтълс, Смоуки и други западни групи са забранени за слушане в социалистическа България, но Петя, освен че ги слуша, създава и поетически преводи на някои от текстовете, като най-известният неин превод е на песента „Време” на Пинк Флойд. Създава художествени преводи и по произведения на Робърт Бърнс.
В 1978 г. Петя Дубарова е избрана на кастинг да участва в българския филм на режисьора Георги Дюлгеров „трампа”. Участието й във филма е епизодично, но знаково, тъй като сюжетът се гради върху мотива за опорочен от плагиатство литературен конкурс. По-интересен обаче е фактът, че по време на снимките в Самоков Петя се запознава с шведа Пер, на който посвещава едни от най-вълнуващите любовни редове в дневника и творчеството си. След приключване на филма Петя и Пер си разменят няколко писма, които присъстват в дигитализирания фонд на музея.
В1979 година, през месец ноември, учениците на английската гимназия са заведени на производствена практика в пивоварния завод. Петя и нейният съученик Владимир се приближават към една от машините и точно в този момент пада броячът на бутилките. Този несъществен за производството инцидент се превръща в повод за сериозно наказание и назидание на Петя Дубарова. Предложението на директорското ръководство на гимназията е поведението на ученичката от 10 клас – Петя Дубарова, да бъде намалено с 2 единици. В периода на социализма намаляването на поведението в училище може да се сравни с анатема или остракация, тоест има тежки последствия за наказания. Това е решаващият повод само на 17 години младата поетеса да сложи край на живота си със сънотворни лекарства. Оставя предсмъртно писмо:
Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА
ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА
Смъртта на Петя Дубарова е едно от най-коментираните събития в литературните и извън литературните среди. Самоубийството на най-младата българска поетеса днес се разглежда от българската литературна критика като социален жест, защото това е крайната форма на бунт срещу тоталитарния режим и неговите опити да отнеме свободата на твореца. Смята се, че в българската литература от социалистическия период Петя Дубарова създава неоромантично творчество, съдържащо всички теми и мотиви, свързани с трагическото преживяване на действителността и опита за противопоставяне чрез бягство от нея.
От 2018 година Петя Дубарова влиза в учебните програми за задължително обучение в 12 клас.
Много български творци – поети, художници, музиканти и артисти са вдъхновени от живота и творчеството на Петя Дубарова. Образът й е рисуван от известни български художници, стиховете й са превърнати в песни от най-големите български композитори /Тончо Русев, Стефан Диомов и др./, животът й се пресъздава във вид на документални и импресионистични филми, а къщата, където се е родила, живяла и творила, е музей, открит на 07 август 1995г. В приморски парк „Бургас”, в близост до паметника на Пушкин, е и паметникът на Петя Дубарова, изграден и поставен през 2010 година по инициатива на община Бургас и група интелектуалци.
Петя Дубарова остава в историята на българската литература като най-младата поетеса, не позволила на социалистическата система да отнеме утопичния блян по един по-добър, красив и цветен свят, в който човекът може да говори със света, природата, с морето и така да съхрани себе си, вън от всякакви рестрикции и принуди, налагани от социалната и политическата действителност.
ХРИСТО ФОТЕВ ЗА ПЕТЯ
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант - единствен и неповторим. Преди няколко години, в най - тежкия ноември в живота ми, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия себе си (но трябва ли да говоря за това?), внезапно от щастливо попадналата тетрадка на деветгодишната Петя прозвънна ..."О, пчела - огнено око си ти!" И още десетина истински стихове, които не помня, но помня - няма да забравя никога - как детското доверие в думите изпълни душата ми, как потрепера асфалтът - долу там - от скока на първите кокичета.
Оттогава, където и да съм: към морето на моята надежда, към пристанището, ослепителната геометрия на нощните гларуси, към дърветата, изострени по посока на вятъра, към всичко, което е животът ми (и свободата да не ми принадлежи той), всичко, което е насочено срещу инертността и отчаянието ми, е и това малко, но извисено момиче,което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...
Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да го погледна в очите. (1976)
Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време.И няма да говоря в минало време за нея - нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.
В сегашно и бъдеще време ще говоря за нея аз - за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето,остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.
Тя просто се ражда с чувството на съпричастна с "благородната вселена". С "Изкуството да говори с водата под дъжда"(как изрече тя - още дете "О, пчела – огнено око си ти"); със смелостта да се надвеси над "света на жабите, който мълчи, мълчи", да види как "извира радостта " самото водно конче, "И дори във блатото противно, заровено от тиня и листа, живее нещо хубаво и дивно, то има само своя красота". И отново дъждът, който я "причаква на ъгъла" на нейната улица, морето и майка й с "гласа на фея", баща й и първата тревога за морето - тя, слънчевата частица от плътта на благородната вселена, се чувства отговорна за живота...После "снега - бял като възглавница" (нейната още детска възглавница) и внезапното празнично откритие "Да си горещ и снежен е чудесно нещо, да си цяла снежна и гореща пак".
А скокът й от детството - към небето? "Защото като палава минута, внезапно грабната от дълъг ден, живея аз – от никого нечута, и цялото небе живее в мен".А изумлението от самата себе си? От тържествуващата вселена в цялото й същество? То още звучи в извисеността на нейната момичешка фигура, в свенливо - категоричното изящество на нейните жестове...Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим? "Защо не съм добър, среднощен влак? Тогава аз на всеки бих раздала завръщане...Но бих поела пак..." и внезапното - "Ще бъда най - безавторна - щастлива. Ще бъда просто малка тайна" - тя, която печати от дете - само кратките й стихотворения в "Септемврийче" са едно от най – чистите явления в детската ни поезия, поразяващи с автентичността си...А стихотворенията й в "Родна реч", които радваха редакторите на списанието и хилядите й връстници – немалко попаднаха (а можеше ли да бъде иначе) в орбитата на нейното празнично присъствие? Самият аз - и кой вече е в със тояние да ме накара да се засрамя, да се ужася от незаконното си понякога съжителство на думите?
"Плачи ти, лято, бъдещо сираче. Ела сега, спасителю - Поете". Само тя можеше да изрече това. Да ни призове с толкова болка, да ни тласне с крехките си ръце към онова, което е много повече от самите нас, и да остане завинаги, цяла и жива, в сърцето на своето поколение – прекрасното поколение на нашата Петя.